Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
За този блог
Автор: palomnik
Категория: Други
Прочетен: 600551
Постинги: 346
Коментари: 0
Гласове: 730
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол
1. Ако се интересувате от християнство, тук е информацията
2. Изкуство, наука, творчество
3. Животът такъв, какъвто аз го виждам
4. Моите интереси в областта на науката
5. Еврейска песен - "Ерусалим от злато"
6. Еврейска песен
7. За вас, младежи - чудесен български християнски сайт със списание
8. Внимание - за всички християни - интересен български християнски сайт - четете тук
9. Християнство Топ 10
10. Протестантство - портал
11. Манастири - информация
12. Секти - за да сме осведомени
13. Християнство.нет
14. Християнски тулбар
15. Православен богословски форум Логос
16. Моят молитвен кръг
17. Моята страница за контакти, въпроси и отговори в Yahoo
18. Ето християнска танцова трупа Инфюжън
19. Моята любима българска християнска певица от църква Ново поколение - Дани Грейпс
20. Всичко за Израел
21. Мак Хамънд - насоки в трудности, проповедник
22. Питър Вагнер - молитвено движение
23. Тук ще научите за библейския начин да управлявате парите си - Краун Министрис
24. Най-лесно достъпното, без изпити, но с диплома библейско училище, кореспондентски курс с видеоуроци, има го в България
25. Сайтът на човека без ръце и крака
26. Блогът на човека без ръце и крака
27. Нийл Андерсън - Свобода в Христа
28. Нийл Андерсън - основни точки в поучението
29. Нийл Андерсън - Демоничното обладаване и новият вид клинично освобождаване
30. Ако сте болни и не можете да посещавате църква
Постинг
12.04.2018 11:02 - Нека да общуваме с Бога
Автор: palomnik Категория: Други   
Прочетен: 1548 Коментари: 0 Гласове:
1



ЧЕТИРИ НОЩИ С ДЯВОЛА Питър Хокли. - (Превод със съкращения) Тази вечер искам да ви представя евангелист Питър Хокли. Той е тук със съпругата си. Най-вероятно никога не сте чували нещо подобно. Но внимателно слушайте неговото свидетелство, защото там се разказва как Бог може да трансформира ... да променя животи. Нека да приветстваме с добре дошъл евангелист Питър Хокли. Слава на Бога! Преди да чуете моето свидетелство, нека наведем глави и да се помолим. Небесни Отче, благодаря Ти за честта и привилегията да се намирам на това място тази вечер. Благодаря Ти, за мисията, за която си призовал тези хора и за това, че те се опитват да я изпълнят. Аз се моля, Святий Душе, да докоснеш и работиш в сърцето на всеки един, който се намира на това място. Благодаря Ти в името на Исуса, амин. Ако имате Библия пред себе си, моля отворете на Филипяни, 2-ра глава. Това е доста познат пасаж от Писанието. Фил. 2:5-11: „5 Да бъде във вас същото мъдруване което беше и в Христа Исуса; 6 който в образ Божий като бе не го помисли похищение да е равен Богу, 7 но обезслави себе си, като прие рабски образ и стана подобен на человеците; 8 и като се намери по образ както человек смири себе си, и послушлив биде даже до смърт, и смърт на кръст. 9 За това и Бог го превъзвиши, и подари му име което е над всеко друго име; 10 така щото на Исусовото име да се поклони всеко колено от небесните и земните и подземните, 11 и всеки език да изповеда че Исус Христос е Господ, за слава на Бога Отца. “ Във всички тези стихове се говори за Исус Христос. Словото ни казва, че всяко коляно ще се преклони и че всеки език ще изповяда, че Исус Христос е Господ! Моето свидетелство започва в Оксфорд, на около 55 мили от тук. Роден съм в този град, в нехриястиянско ... напълно нерелигиозно семейство. Като дете никога не съм стъпвал в църква; никога не съм чел Библията; дори не съм и сънувал, че някога ще ида на църква. Никой в семейството ми не беше християнин, никой не се молеше. С две думи - възпитанието ми беше атеистично, светско и хуманистично. Спомням си, че когато бях дете, ден-два преди да излезем във ваканция за Рождествените празници, ни водеха в църквата, в близост до нашето училище. Там ни караха да пеем рождествени песни. За мен това беше най-ужасният ден от цялата учебна година. Мразех този ден! Трябваше да пеем тези песни в продължение на около 2 часа, но на мен ми се струваха два дни! Сякаш бяхме запряни в тази църква и в момента, в който приключвахме с песните, се втурвахме към вратата, като че ли църквата беше обхваната от пожар. Нямахме търпение да излезем от нея! Та това беше моето мнение за църквата общо взето. Когато бях 14-16-годишен, започнах да осъзнавам, че вътре в мен има някаква празнота. Едно вътрешно чувство, че нещо липсва. Обаче не знаех какво е то. Имах усещането, че там в света, има нещо повече ... би трябвало да има нещо повече. Но нито знаех какво беше то, нито как да го получа. Знаех, че нещото, което ми липсваше беше важно; и то би трябвало да присъства в живота ми, но не знаех къде да го потърся. Когато бях на около 15 сънувах, че умрях и че се озовах в ада. Сънувах, че бях пред нашата къща заедно със семейството и приятелите си. Всички се забавлявахме. Всички бяхме весели. Всеки се радваше, че сме заедно. Но аз забелязах, че в небето започнаха да се събират тъмни облаци, предвестници на задаваща се буря. Никой друг не ги забеляза. Никой освен мен не чу гръма на приближаващата се буря. Станах неспокоен. Започнах да нервнича. Завладя ме чувството, че нещо лошо щеше да се случи. И преди да се усетя, една светкавица падна и ме удари в главата. Това беше само сън, но църкво, казвам ви, че аз почувствах как електричество премина през цялото ми тяло - от главата до пръстите на краката и ръцете ми. Лежах проснат на земята. Всички ме наобиколиха, гледайки към мен. Аз пък гледах към тях, но бях парализиран. Не можех да мърдам краката и ръцете си; дори не можех да мигна с очи или да издам някакъв звук. Всички плачеха и се вайкаха. „Той умря!“, викаха те. Но аз си мислех: „Не може да съм мъртъв, защото когато умреш е все едно, че си отишъл да спиш, само че спиш завинаги. На всичкото отгоре ги виждам и чувам ясно, как тогава съм умрял!“ Веднъж преди време някой ми каза, че не е възможно да умреш в съня си, защото ако умреш в съня си, ще умреш и в истинския си живот. Когато ми го казаха, ми се стори логично, защото ако сънуваш кошмар и някой иска да те убие, не се ли събуждаш точно пред прага на смъртта? И ако сънуваш, че падаш от високо не се ли събуждаш тъкмо преди да се сгромолясаш на земята? Когато те намушкат с нож или те прониже куршум, точно тогава се събуждаш в леглото си .... Но в моя сън аз лежах на асфалта пред къщата ни и всички плачеха: „Мъртъв е! Мъртъв!“. Тогава погледнах към небето и видях как буреносните облаци се разсейват, а зад тях се разкри най-прекрасното синьо, което някога сте си представяли. Осъзнах, че не гледам просто към небето, ами че виждах самите Небесата - толкова прекрасни, толкова невероятни; исках да ги докосна, да отида там, но те бяха много далече. Изведнъж всичко изчезна - къщата, хората, пътя, на който лежах и аз се озовах на друго място ... пълна тъмнина, непрогледен мрак. Не лежах на нищо, просто висях във въздуха. А в далечината имаше един облак от тъмночервен огън, който се носеше към мен. Шума от огнените езици беше просто смразяващ - толкова силен ... по-силен от най-силната гръмотевица, която сте чували. В този момент аз осъзнах, че съм умрял и знаех, че съм в ада. Не можех да обвиня никой друг, че съм попаднал на това място. Вината си беше изцяло моя. Разбирах, че никога нямаше да се измъкна от това място. И точно когато този огън щеше да ме погълне, аз се събудих в леглото си. Обикновено след като съм сънувал нещо лошо, аз се обръщам на другата страна и отново заспивам. Но не и този път. Лежах в леглото си и плачех, а в ушите ми все още звучеше шума от пламъците на онзи огън. Вярвам, че Бог ми даде този сън. Вие ще кажете: „Как така Бог ще ти даде сън за ада?“ Да, вярвам, че сънят ми беше от Него. Вярвам, че това беше първият път когато Бог „ме потупа“ по рамото и ми каза: „Сине, внимавай, защото товя място е реално! Живота не е хазартна игра! Живота не е шега! Тук на земята имаш само един живот. Сине, трябва да го изживееш правилно и да направиш правилният избор преди той да свърши!“ Много ми се иска да можех да ви кажа, че този сън ме накара да се втурна към църквата. Това щеше да е едно чудесно свидетелство, ако можех да ви кажа, че след този сън аз си купих Библия и започнах да ходя на църква. Но ... това не се случи. С течение на годините чувството на празнота вътре в мен ставаше все по-силно и по-силно. Единственият начин, чрез който можех да притъпя това усещане беше алкохола, заедно с нощните клубове, така-наречените наркотици, предназначени за „развлечение, отмора и възстановяване“, като марихуана ... наркотици, които да накарат това чувство на празнота и безжизненост да заглъхне. За известно време си мислех, че го бях погребал, че го бях накарал да си отиде завинаги. Но когато станах на 20 то се появи отново. Беше толкова осезателно, че нито нощните клубове, нито алкохола, нито безразборните сексуални връзки и наркотиците не бяха достатъчно силни да го накарат да си отиде. Нещо в живота ми липсваше! Няколко седмици след като навърших 20, през една лятна нощ, седнах в градината на къщата ни и погледнах към първите звезди, които изгряваха на небето. Направо не повярвах, че следните думи излязоха от устата ми: „Боже, аз дори не зная дали Ти си реален. Не знам дали изобщо има Бог. Може би просто си говоря сам. Но ако има Бог и ако Ти можеш да ме чуеш, и те е грижа за мен поне мъничко, моля Те, помогни ми да променя живота си, защото не мога да живея повече по този начин!“ Може би някои от вас си мислят същото: „Не мога да живея повече така!“ и може дори да не сте сигурни, че Бог съществува; не сте убедени, че изобщо има Бог. Но аз искам да ви насърча тази вечер да направите първата стъпка, както и аз я направих. Просто кажете: „Господи, ако Те има помогни ми, моля Те, да променя живота си!“ Тази нощ постави началото на един период в живота ми, който продължи около година и половина - започнах да изучавам различни религии, различна духовност и различни идеи за Бога. Прекарвах доста време из книжарниците, търсейки книги за Бога, тъй като един въпрос постоянно ме глождеше - има ли Бог? И ако има Бог, Кой е Той? Колкото повече изучавах тези книги, толкова повече се убеждавах, че има Бог, но не знаех кой от всичките богове беше Той. Разбирах, че не можех просто да си избера коя да е религия и край. Бях сигурен, че трябва да има нещо, което да е истината за Бога. Просто трябваше да открия тази истина. Но нито една от всичките тези книги за най-различни религии, които изчетох не можеше да задоволи духовния глад, който изпитвах. По същото това време, там където работех, в Оксфорд, в кухнята на един от колежите, едно младо момиче дойде да кандидатства за работа и аз определено я забелязах когато се яви на интервюто за обявената позиция. Нямаше как да не я забележа - тя беше привлекателна млада жена! А аз бях млад мъж с гореща кръв. Този ден тя не ме забеляза. Но в момента, в който влезе в помещението, моите очи я проследиха. Знаех колко лесно беше да получиш работа като сервитьор. И да - на следващата седмица тя дойде за своята първа смяна. Казах си: „Защо пък да не ѝ се представя?“ и се присламчих към нея: „Как си?“ - попитах я аз. Да си призная, моите намерения не бяха особено благородни. Но имаше нещо в това младо момиче, което изтипоса един предупредителен знак пред мен: „До тук!“ Тя беше християнка. Това беше първата истинска, неподправена, искрена християнка, християнин изобщо, който някога съм срещал. За мен това беше аномалия, рядкост, изключение. Тя беше християнка, но беше буквално и извънземна, защото беше изключително различна от всички останали в живота ми. Тя се казваше Деби Куанга. Беше от Кения, но от около 5 години живееше в Оксфорд. Тя не приличаше на никого от тези, които познавах. Първо: Деби никога не ругаеше и не псуваше. Всички в моята тайфа сквернословеха. По онова време, всяка втора дума, излизаща от устата ми беше псувня. Казвал съм на хората, че съм изговарял името на Исус Христос повече тогава, отколкото сега, когато съм християнин (бел.пр. - в английският език името на Господа се използва като ругатня). Аз проклинах Неговото име, богохулствах, изговарях напразно Христовото име. Деби обаче, никога не псуваше и на мен това ми се стори доста странно. Но още по-чудно ми стана, когато тя каза, че никога, ама никога не се беше напивала! „Стига, бе! Всеки се е напивал!“ Имах своята теория, че всички хора по света си приличат по тези три неща: раждане, смърт и някъде по средата - да се натряскаш здравата! Но тя никога не се беше напивала. Направо ѝ го казах: „Деби, моята мисия ще бъде да те напия! Ще се отдадем на нощен живот, ще те водя из клубовете и дискотеките, и така ще те напия, че дори няма да се усетиш.“ А тя просто ми се усмихна. За съжаление аз не можех да „прочета“ нейните мисли в този момент, но сега знам какво си е казала: „Пит, аз пък ще те доведа до спасението ти! Ще те заведа в църква! Ще направя така, че да имаш лични взаимоотношения с Исус Христос!“ И само вижте къде се намирам тази вечер. Въпреки че усещах, че моите страстни, пламенни любовни чувства към Деби, нямаше да произведат никакъв ефект, ние станахме добри приятели. Деби е най-голямата от 4-те дъщери в тяхното семейство. Двете ѝ по-малки сестри също дойдоха да работят при нас, а най-малката - Естир - все още ходеше на училище. Аз ги опознах много добре. Те бяха християнки, обичаха Исуса и Му служеха. И трите еднакво странни, но ... приятно странни. Спомням си деня когато Деби дойде при мен и каза: „Майка ми е навън и иска да се запознае с теб.“ О, не. Въпреки това излязох на паркинга и там в една кола седеше една сериозна жена. „Само да не говорят за Исус. Надявам се да не спомене и дума за Бога.“ , мислех си аз и си представих как ще трябваше да се наведа, за да не ме удари Библията, която бяха запратили по мен. Но запознанството ни беше приятно и тя ме покани на гости. Току-що се бяха преместили да живеят в нова къща. На пет минути пеша от моята къща. В Библията Бог е наречен ЯХВЕ-ИРЕ (бел.пр. - „Господ ще промисли“ (Битие 22:14) – името, увековечено от Авраам, когато Бог осигурил овена да бъде жертван вместо Исаак.) Бог, Който вижда напред в бъдещето и вече е снабдил. Бог вече е видял напред и е поставил нещата на определените им места. Знаех, че тук се беше намесила Божията десница, защото след около година, аз щях да имам огромна нужда от тяхната помощ. И така, започнах да прекарвам все повече време в техния дом. Обичах да съм у тях. Те ме караха да се чувствам добре дошъл. Вземах си каквото ми се ядеше от техния хладилник, гледах техния телевизор ... изобщо правех всичко у тях, с изключение на едно нещо - не спях там. Спях си у нас. Много обичах да прекарвам времето си у тях, но от друга страна ми се струваше доста странно, че по стените на къщата им бяха окачени библейски стихове в рамка. Понякога когато влезех у тях, вместо да ме посрещне със „Здравей, Пит“, както повече нормални хора биха направили, майката на Деби казваше: „Здравей, Пит. Как е животът ти с Исус напоследък?“ Не знаех как да отговоря. Просто свивах рамене, без да имам на идея какво да кажа: „Ами, добре, благодаря.“ Спомням си един ден как заведох братовчед си Джеймс у тях. Гледахме новините и съобшиха, че в Израел е избухнала бомба. Майката на Деби каза: „Трябва да се молим за Израел. Живеем в последните времена. Исус идва скоро и ние трябва да се молим.“ Погледнах братовчед си. „Какви са тия странни думи? Луда работа. Исус идвал ... последни времена ... Хора, за какво говорите?“ Спомням си, че когато си тръгнахме казах на Джеймс: „Тия хора са страхотни, но това християнство е старомодно.“ И въпреки че аз исках да разбера много неща за Бога, имаше нещо в християнството, което буквално предизвикваше алергия в мен. Имаше нещо за Исус, учениците Му, техните дълги роби и крака обути в сандали, бродещи из пустинята, преди много, много време и много, много далеч ... нещо ... за какво изобщо става въпрос и какво общо има това с живота ми? Но пък Деби беше единственият човек с когото можех да говоря открито за празнотата вътре в мен. Започнах да ѝ задавам все повече и повече въпроси за Бога и религията. И тя ми каза за Исус. Деби никога не започна разговор с мен на тази тема, никога. Винаги аз отивах при нея и ѝ задавах въпроси. Понякога на християните им лепват етикети с имена като „религиозни фанатици“ или „прекалени светци“. Всъщност, много често ние не трябва да казваме нищо, а просто да бъдем християни. Да бъдем християни с делата си и отношението си към другите ... и ще се учудите когато виждате как хората са привличани към вас. И така, Деби ми каза за Исус и ме покани на църква, но аз никога не приех поканата. Бях горд, бях и инат, и исках да живея по моя си начин. Деби ми даде няколко книги за християнството. Прехвърлих една-две страници и си казах, че това не ми помага. Реших аз да си потърся книги и ѝ върнах нейните. В петък, на 6 декември 2002, стоях пред полиците с религиозна литература в книжарницата в Оксфорд, търсейки книга, която щеше да ми помогне да намеря истината за Бога. Погледнах надясно и видях една маса с наредени по нея книги, всъщност една и съща книга, чиято корица беше ярко синя, а любимият ми цвят е точно синият. Заглавието ѝ беше „Разговори с Бога“, написана от американец - Нийл Доналд Уолш. Прочетох задната корица на книгата и там се казваше, че в началото на 90-те Нийл стигнал до дъното на живота си. Имал много въпроси, но не и отговори. И една вечер решил да напише писмо до Бога и да Го попита защо живота му е такава бъркотия. Разбира се, той не очаквал никакъв отговор. Това просто бил начинът, чрез който Нийл щял да намери отдушник на своята неудовлетвореност и чувство на безизходица. После щял да скъса писмото и да го хвърли в коша. Но когато приключил с писането на писмо, той чул глас: „Искаш ли да получи отговори на тези въпроси или само даваш израз на чувствата си?“ Той се обърнал назад, защото си помислил, че имало някой с него в стаята. Толкова осезаем и реален бил гласът. Но изведнъж, химикалът в ръката му буквално се забил в листа и започнал да се движи. Сам. Нийл просто наблюдавал как химикалът започнал да пише сам. Резултата - отговорите на неговите въпроси. Това, което започнало през този ден в живота на Нийл поставило началото на диалога, в писменна форма, между него и нещо невидимо, което вземало контрол над него и манипулирало ръката му, за да пише отговорите. Каквото и да е било това нещо, то се представило на Нийл, като „Бог“. И от тук заглавието - „Разговори с Бога“. На момента забравих за всички останали книги, които се намираха в книжарницата. Купих си книгата и веднага започнах да я чета. Стоях до два часа през нощта и трябва да ви кажа, че никога през живота си не съм чел нещо подобно. Нищо не можеше да я сравни с коя да е друга книга от тези, които бях прочел, докато изучавах различните религии за година и половина. В тази книга, това невидимо същество, което говорило на Уолш, му казало, че такива неща като добро и зло, правилно и грешно не съществуват. Хората можело да живеят както си искат и да правят каквото си поискат. В книгата, този невидим дух казал на мъжа, че няма нито Рай, нито Ад. Нямало такова нещо като Денят на страшният съд, защото нямало и такова нещо като грях. Можеш да живееш както желаеш, защото „истината“ била, казал духа, че човешките същества са точно като богове и когато умреш, ако искаш можеш да се преродиш и да имаш съвсем нов, друг живот на земята. Мислех си, че тази книга е направо прекрасна и запленяваща! Може би точно тя беше това, което търсех. Но от друга страна си мислех: „Как да бъда сигурен, че тази книга е точно това, което търся?“ Изведнъж ме осени страхотна идея! Вече беше 2 часа след полунощ, когато забелязах на масата в стаята ми един бележник. „Ще взема да напиша свое лично писмо до „Бог“ и да видя дали ще разговаря и с мен така, както е разговарял с мъжа в книгата.“ Написах: „Мили Боже, ще разговаряш ли с мен така, както си разговарял и с него? Ти знаеш колко дълго съм Те търсил.“ След което написах името си, за да знае „Бог“ кой говори с него и зачаках. Нищо не се случи. Добавих още нещо към писмото. Пак нищо не се случи. 3-4 пъти добавях по нещо към писмото си. „Моля Те, Боже, говори с мен! Ти знаеш колко дълго те търся. Изпитвам това чувство на празнота вътрешно; ако поне малко Те е грижа за мен, говори с мен!“ Нищо не се случи. Чувствали ли сте се така сякаш на другите им върви във всичко, а на вас не? Всички около вас получават всичко, а вие - нищо. Те сякаш нямат проблеми, а на мен нищо не ми върви. Аз се опитах да направя всичко, което този тук направи и на него му провървя, а на мен не. Точно така се чувствах и аз в този момент. Беше 2 часа посред нощ; бях уморен и моля да ме разберете - за мен това не беше игра. Аз чувствах тази празнота вътрешно; години наред изпитвах вътрешна болка; не издържах повече; исках да бъда удовлетворен. Не можеше да живея повече по този начин; това беше зов за помощ. Но нямаше отговор, а онзи мъж беше получил цяла книга! Защо „Бог“ говореше с него, а на мен не ми казваше дори една дума? Ядосах се. Грабнах химикала и написах едно доста ядосано писмо на „Бога“. „Казваш, че ни обичаш, а дори не искаш да разговаряш с мен! Виж какъв свят си създал - пълен с омраза, насилие, войни, деца биват убивани ... Любовта Ти е една лъжа. Казваш, че ни обичаш, но това не е истина.“ Последното нещо, което написах беше: „Ти си един безсърдечен „Бог“! Захвърлих химикала на една страна. Бях бесен: „Само си изхарчих парите на вятъра!“ Вече е два и половина и нищо не стана, лягам си. И точно тогава се случи. Изведнъж осъзнах, че гледам втренчено в листа хартия пред мен. Белотата на листа ярко засия. Не можех да откъсна поглед от него. На секундата целият ми гняв се изпари и аз стоях съвсем спокойно, впил поглед в листа. В ушите ми се появи бръмчене, нежно звънкане, гъделичкащо усещане. Държали ли сте магнит близо до парче желязо. Те почти се докосват, привличат се. През тази нощ, точно в този момент, аз изпитвах това чувство, което се излъчваше от гърдите ми и се насочваше към листа хартия пред мен, привличайки ме към него. Сякаш някой дръпна шалтера, но не за да загаси светлината, а целият свят. Той просто изчезна, изпари се. А аз сякаш плувах ... носех се в пространството, впил жадно поглед в този лист. Можех да чуя в главата си как дишах ... като свистенето на силен вятър в пещера ... Осъзнах как ръката ми се протегна, взе химикала и на мига, в който той докосна листа хартия, започна да се движи. Изписваха се завъртулки и спираловидни форми. Когато химикала стигна края реда, вместо да се вдигне от листа и да отиде в началото на новия ред, той просто се плъзна по листа и продължи да пише. В края на втория ред, химикала спря и падна от ръката ми. Сякаш някой щракна с пръсти и ме изкара от хипнотичен транс. А там пред мен на листа стояха изписани думите: „Не е от съществено значение как ще ме наречеш.“ Ужасно се изплаших! Осъзнах, че изобщо не съм вярвал в тези неща. Знам, че звучи смешно, защото нали уж, аз се опитвах да говоря с Бога. Но разбрах, че не вярвам в това. Аз живеех в реалния свят. Не вярвах в призраци, духове, ангели ... Тези неща се случват в холивудските филми, във филмите на ужасите, но аз живея в реалният свят! Въпреки това - то се случи! „Няма значение как ще ме наречеш.“ Помните ли последните думи, които бях написал в писмото си: „Ти си един безсърдечен Бог!“ Взех нервно химикала и написах: „Искаш да кажеш, че не си ми ядосан, за дето написах, че си безсърдечен?“ И изведнъж, сякаш отново изпаднах в транс, гледайки как химила започна да изписва думите: „Да, правилно. Не съм ти ядосан. Безмерно ме е грижа за теб, защото ти си мое дете и аз те обичам.“ Когато прочетох тези думи, аз избухнах в неудържим плач, понеже си мислех: „Най-сетне намерих „Бога“! Свързах се с Него, докоснах Го! Той разговаря с мен. Истинско е!“ В този момент, целият ми живот се промени. Изтрих сълзите от очите си, грабнах химикила и първото нещо, което написах беше: „Как така никога до сега не съм чувал и думичка от Тебе?“ Отново изпадам в транс и следните думи се появиха на листа: „Преди просто никога не си ме слушал.“ Направо не вярвах, че разговарям с „Бога“! Тогава в спомените ми изплува онзи сън, който бях сънувал когато бях на 15 и написах: „Няма да ме убиеш със светкавица, нали?“ И обратно в транса: „Не, няма да те убия! Аз те обичам!“ Написах: „И никога няма да ме изпратиш в Ада, нали?“ „Не“- беше отговора - „Няма Ад. Можеш да живееш така както си искаш.“ Прекарах следващите два часа, задавайки въпроси на този невидим, от друг свят дух и за да получа отговор, аз винаги изпадах в транс, наблюдавайки как думите се материализират на хартията. На следващият ден отидох на работа изключително самодоволен. Когато Деби и сестрите ѝ се навъртаха около мен, аз ги гледах и си мислех: „Само ги виж тия! Тия глупави, тъпи християни с тяхната Библията и нейните заповеди и правила! А пък на мен Бог ми каза, че мога да живея така, както си искам! Глупави християни, заставащи на колене и молещи се на облаците, а пък аз - аз имам истински взаимоотношения с Бога и водя истински разговор с Него!“ Бях изпълнен с такава гордост, бях толкова самодоволен ... Когато се прибрах у дома, същата вечер отново прочетох цялата книга „Разговори с Бога“, а по-късно през нощта, извадих бележника и написах: „Боже, тук ли си?“ и на момента изпаднах в транс. На листа се появи: „Да, тук съм.“ През тази нощ, аз му задавах въпроси свързани с това какво след случва след като умреш. Отговорите, което получих бяха абсолютно същите като тези, които бях прочел в книгата - прераждане ... Ако искаш, можеш да се върнеш отново на земята и да живееш напълно нов живот. Попитах го за баба си и един мой чичо, с които бяхме много близки. Те бяха починали отдавна. Написах: „А какво ще ми кажеш за баба и чичо ми? Те все още ли са живи? Живеят ли на друго място някъде по света? Или са с тебе? Те къде са?“ Мълчание. Не изпаднах в транс. „Къде са?!“, отчаяно исках да знам отговора. За мен това беше сериозен въпрос, понеже много обичах тези свои роднини. Баба ми беше прекрасна жена, а чичо ми - той ми беше като баща, понеже аз нямах баща. Много го обичах, но когато бях само на 9, чичо умря от сърдечен удар пред очите ми. Трябваше да получа отговор на въпроса си. Изведнъж, химикала, който държах в ръка се насочи към стената до мен и започна да изписва думите: „Да, те са живи.“ Отново избухнах в сълзи. Мислех си, че са се преродили ... накъде на този свят, те - баба и чичо бяха живи. Тази нощ отново прекарах дълги часове в разговори с „Бога“. На следващият ден, пак гледах на Деби и сестрите ѝ от високо. След като работният ми ден приключи, аз веднага отидох в книжарницата и си купих „Разговори с Бога“ 2-ри и 3-ти том. Исках да ги прочета още същата вечер, но нещо се случи и то беше причината никога да не отворя книгите. Това беше третата нощ, неделя. Бях до такава степен настроен ... в хармония с този дух, че вече можех да чувам неговия глас. Навярно ще попитате: „А как звучеше този глас?“ Беше тих, нежен глас, който звучеше право в ушите ми. Не се страхувах от него. Когато чувах гласа бях напълно спокоен, защото бях напълно убеден, че говоря с „Бога“. Стигна се до там, че дори вече не използвах и химикал. Просто задавах въпроса си, а гласът нашепваше отговора в ушите ми. На четвъртият ден - понеделник - където и да отидех този глас ме следваше: „Аз съм Бог! Обичам те! Никога не ме изоставяй и аз никога няма да те напусна. Винаги ще съм с теб! Довери ми се! Следвай ме!“ Вече си мислех да кажа на някого за случващото се, но единствения човек с когото можех да го споделя беше Деби. Когато отидох на работа се приближих до нея и казах: „Деби, може ли да поговорим?“ Дръпнах я на една страна: „Слушай сега внимателно какво ще ти кажа - аз разговарям с Бога!“ Само да бяхте видяли лицето ѝ. Този богохулстващ, сквернословен млад човек, който се напива като кирка, казва, че говори с Бога! „И какво ти казва Бог?“ Започнах да ѝ разказвам, като споменах и автоматичното писане. Изразът на лицето ѝ се промени още повече. Виждах, че тя не ми вярва. Опитвах се да я убедя: „Деби, това наистина се случва! Петък, събота, неделя ... това се случва!“ Казах ѝ и за думите, които се изписаха на стената за моите роднини - те бяха живи! Разплаках се. Бях 21 годишен млад мъж, който се разпалака пред едно момиче. Обърнах се без да кажа и дума, и изтичах в стаята за персонала. Деби ме последва. Тя каза: „Понеже ти се разплака, аз ти вярвам, че ми казваш истината. Но ще ти го кажа много ясно - не мисля, че ти разговаряш с Бога!“ „Стига, де! Ако не е Бог, с кого си говоря тогава?“ „Дявола“, отговори тя без да увърта. В момента, в който тя каза „дявола“, аз чух гласа в ушите си: „Няма такова нещо като дявол!“ Ударих силно с юмрук по масата и се изсмях в лицето ѝ: „Дявола не съществува!“ „Пит, ти разговаряш с дявола.“ „Но той ми каза, че е Бог!“ „Дяволът е лъжец!“ (бел.пр. - „ ... дявола ... защото е лъжец, и на лъжата баща.“ (Йоан 8:44), отвърна тя. „Това не е начинът, по който Бог разговаря с хората. Нещата, които той ти казва, не са нещата, които Бог би ти казал. Аз съм християнка цял живот, познавам Бога и зная, че Той няма да ти каже нещата, които това ... нещо ти говори. Има само един начин да разбереш с кого разговаряш. Следващият път, когато напишеш писмо до това нещо, попитай го в името на Исус Христос да ти каже кой е! Библията казва, че името на Исуса е над всяко друго име. Когато го попиташ - в името на Исуса да ти каже кой наистина е той, това нещо ще трябва да ти каже истината! Ако е Бог ще ти каже; ако е ангел - ще ти каже; и ако е нещо друго (на това място тя присви очи) - пак ще ти го каже!“ На секундата аз чух гласа: „Няма нужда да правиш това! Ти знаеш кой съм аз. Довери ми се! Повярвай ми! Ти накара Деби да се притесни и постави под въпрос нейното християнство. Не я слушай!“ Казах на Деби: „Няма нужда да направя това, което казваш.“ „Направи го! Предизвиквам те - попитай това нещо в името на Исуса да ти каже кой или какво е то!“ „ОК.“ Думите на Деби жегнаха гордостта ми. Аз си мислех: „Аз разговарям с Бога. Сигурен съм.“ и когато го запитам в името на Исуса Христа кой си ти, знаех и какъв щеше да бъде отговора: „Аз съм Бог.“ и щях да покажа на Деби написаното на листа: „Виж! Аз съм прав, а ти грешиш!“ Казах: „Добре, ще го направя, но при едно условие. Обаче ти ще трябва да вземеш лист и химикал и лично да напишеш писмо.“ Тя отговори: „Аз няма нужда да пиша писма. Аз мога директно да говоря с моя Небесен Отец.“ Вече беше 5 часа следобед. Но интересното е, че двамата бяхме прекарали доста време в стаята за персонала, от около 2:30 до 5 часа. През това време никой от мениджърите не ни потърси, никой друг не излезе в почивка, никой дори не мина през стаята, за да иде в тоалетната. Имахме на разположение целият следобед, за да разговаряме без да бъдем обезпокоявани. Вярвам, че това е било Божа работа. Между 5 и 6 имахме 1 час почивка. Деби си тръгна. Тогава не знаех какво е правила през този час, но тя отишла до книжарницата, взела една от книгите „Разговори с Бога“, прочела може би около половин страница и веднага се обадила на майка си: „Майко, събери сестрите ми. Трябва веднага да започнете да се молите за Пит, защото той разговаря с дявола. Той е отворил вратата и е позволил на дявола да влезе в живота му.“ Така че те са започналиа се молят за мен малко след 5 часа следобед. По онова време аз не знаех това. И ето ме мен в стаята за персонала. Можете ли да си представите, че там имаше бележник с химикал. Защо? Защото по време на почивката си хората сядаха на масата и почваха да драскат заврънтулки и драскулки по нея и да я шарят с молив. Та на мениджмънта му дойде до гуша. Купиха бележник и химикал, молейки персонала да драска в него. Взех ги, отидох в мъжката тоалетна, затворих се там и написах следните думи: „В името на Исус Христос, кажи ми кой си ти?“ За момент нищо не се случи, но после изпаднах в състояние на транс. „Ти трябваше да ми се довериш!“ Чух и гласа, който говореше в ухото ми: „Защо не ми се довери? Вече разговаряме 4 дни. Трябваше да ми се довериш!“ Деби се върна на работа в 6 часа. Аз мислех, че тя нямаше да ми повярва, дори и да ѝ покажех написаното. Хвърлих бележката в коша. Казах си, че ще го направя пред нея и така тя ще знае, че това е истина. Когато дойде на работа аз я поздравих, но тя просто ме подмина без да каже и дума. Сякаш не ме забеляза. През цялата смяна тя не ми каза и думичка, защото всъщност се е молила за мен през цялото време. Тя също така знаеше, че ако подхване диалог с мен, няма да ѝ отговарям аз. Тя се е молила. У дома семейството ѝ също се молеше за мен. В края на смяната всички освен Деби и мен си тръгнаха. Останахме само двамата в сградата. Тя щеше да се обади на майка си да дойде да ни прибере. Но откакто бях написал това изречение „В името на Исус Христос кажи ми кой си ти?“ в мен се породи гняв. Бях излязъл от кожата си буквално .... сякаш един облак изтъкан от злоба се надигаше вътре в мен. А гласът крещеше в ушите ми: „Коя си мисли, че е тази Деби? Тази християнка .... свята ... си мисли, че е по-добра от всеки друг. Как смее! За коя се мисли!“ И така в мен се зараждаше повече и повече омраза и яд срещу моята най-добра приятелка. Аз прекъснах това, което вършех на долния етаж и изтичах горе при нея. Застанах лице в лице срещу Деби. „Ти за каква се мислиш, че ми говориш само за Този Исус! Как смееш! Мислиш си, че си по-добра от мен ли? Изобщо не си по-добра от мене!“, крещях аз в лицето ѝ. Но най-странното нещо беше, че гласът, който излизаше от мене говореше за мен в трето лице. „Твоят приятел Пит никога няма да стане християнин! Как може да бъдеш щастлива там горе в Рая, знаейки, че приятелят ти Питър гори в Ада! Той никога няма да стане християнин и никога няма да повярва в Исус!“ Накрещях се в лицето ѝ, обърнах се, злязох долу, прикючих работата си и се поуспокоих. Помислих си, че това не е начина, по който щях да убедя Деби да обърне гръб на християнството и да започне да прави това, което аз правех. Качих се горе при нея и се опитах да ѝ се извиня. „Деби, трябва да ме разбереш. Това нещо завладя напълно живота ми!“, а тя отговори: „Зная!“ В този момент пристигна майка ѝ и ние се качихме в колата. Аз седнах на предната седалка, а Деби отзад където седяха и сестрите ѝ. Никой не обели и думичка. Нямах си на представа, че те знаеха какво се случва. Единственият шум в колата беше християнска хвалебствена музика. Докато майката на Деби шофираше, от време на време, тя се присягаше и усилваше звука. И пак шофираше, и пак усилваше звука. А аз, буквално бях залепнал на вратата, мислейки си: „Не искам да бъда в тази кола! Не искам да бъда в тази кола и да слушам тази музика!“ Те ме стовариха пред къщи, а майката на Деби вместо да каже „Довиждане“ или „Лека нощ“, каза: „Бог да те благослови, Пит!“ Аз не отговорих нищо, скочих от колата и затръшнах вратата след себе си. Аз бях на 21 и все още живеех с майка си, а тя беше абсолютна атеистка. Тя си нямаше на представа какво се случваше. Седнах на масата, грабнах един вестник и се опитах да го чета. Но тогава чух гласа, който ми каза: „Пит, качи се горе. Трябва да поговорим.“ Качих са в стаята си, взех химикала и бележника, седнах на леглото. На секундата химикала се заби в листа и започна да пише от бързо по-бързо. Това, което се появяше на листа беше осъждение - всички грешки и грехове, които бях допуснал и извършил в живота си. „Трябваше да ми се довериш!“, изписваше химикала. „Защо не ме послуша? Защо не ми се довери? Защо послуша онова момиче-християнката? Трябваше да слушаш мен!“ Всички мои грехове бяха изписани на листа; всички причини, поради които в живота ми цареше невъобразим хаос; всички причини, поради които нищо нямаше да излезе от мен и защо никога нямаше да направя нещо стойностно ... защото съм бил безполезен и не съм струвал нищо; не съм си бил научил житейските уроци, не съм поемал отговорност ... това бяха причините защо аз бях г-н никой и защо живота ми щеше да завърши в задънена улица. Опитах се да спра да пиша, но не можех. Умът ми крещеше на ръката ми да спре да пише, но без резултат. Изписвах страница след страница пълни с осъждение. За първи път откакто започна това преживяване, аз почувствах страх. Уплаших се от това нещо, на което бях разрешил да използва тялото ми. Тогава дясната ми ръка, грабна бележника и обърна чисто нова страница и там, с огромни печатни букви, другата ми ръка изписа думите: „ДА, ГЛУПАКО! АЗ СЪМ ...“ В този момент, още преди думата да се появи на листа, аз вече я знаех ... Връхлетя ме неимоверен страх ... „ДА, ГЛУПАКО! АЗ СЪМ ДЯВОЛА!“ Ръката ми подчерта с дебела линия думата „дявол“. Помислих си, че ще умра и че ще отида в Ада. Всичко, което Деби ми каза е вярно! Дявола ме беше уловил! Не беше Бог, а дявола, когото пуснах в живота си. Тогава осъзнах, че дявола е реален. Той не е просто легенда, не е предмет на шеги, той е не е малко червено същество с рогчета на челото, както го представят по телевизията - той е реален! Наистина си мислех, че ще умра и че ще ида в Ада. А там пред мен на листа, беше дебело подчертаната дума ... „ДА, ГЛУПАКО! АЗ СЪМ ДЯВОЛА!“ Ръката ми, която все още държеше химикала, изведнъж го насочи към мен и го заби в бузата ми. Този химикал започна да пише и драска по цялото ми лице. После химикала отново се заби в листа и написа: „Мразя те! Мразя те!“ Един глас закрещя около мен в стаята: „Аз съм дявола! И тази нощ ще те убия!“ Помислих си, че съм изгубен, мъртъв ... Всичко, което Деби ми беше казала се оказа самата истина. Всичко, което ми разказа за Исус беше истина! За части от секунда, в ума ми се появи едни образ и изчезна веднага. Трънен венец ... Трънен венец. Тогава осъзнах, че Исус наистина е Този, Който Деби ми каза че е. Исус Христос е реален! Той наистина беше живял на тази земя. Вече знаех без съмнение, че Исус е Божият Син; че Той умря на кръста! Не разбирах теологията, не разбирах и доктрината, не знаех дори защо е умрял на кръста, но в този миг знаех, че Той е бил прикован на кръста, че е умрял на него точно както казваха християните; че е възкръснал от мъртвите точно както християните казваха! Знаех, че има Бог, Един Истински Бог и че това беше Исус Христос! Но в същото време си помислих, че съм изгубен ... изгубен ... цялата ми сила ме напусна. Строполих се на леглото парализиран, без да можех да помръдна. Бях сигурен, че ще умра и че ще отида в Ада. Единственият човек на този свят, който можеше да ми помогне беше моята приятелка Деби. Извърнах поглед и забелязах, че телефона ми беше близо до мен. Тогава гласът прогърмя в ушите ми: „Ако докоснеш този телефон, ще те убия! Ще направя така, че сърцето ти да избухне и ти ще пукнеш на пода!“ Мислех си, че загивам, заминавам си. Как бих могъл да преживея тази нощ. Адът е реален и аз ще отида там. В същото време, ръката ми продължаваше да пише: „Аз те изиграх, защото си глупав! Толкова си тъп! Ти използва името на Исус ...“ Тогава ръката ми започна да изписва Христос, но не можа да завърши името Му ... Х ... р ... после някакси смеси заедно буквата „и“ със „с“ ... но преди да напише „т“, сякаш някаква сила спря ръката ми и химикала започна да задрасква и пробожда злобно листа, където пишеше Исус Христос. Не зная как успях да протегна ръка и да грабна телефона си. Натисках копчетата му, опитвайки се да крещя, но никакъв звук не излизаше от устата ми. Успях да изпратя смс: „Помощ, Деби! Дявола е в мен.“ През цялото това време докато чувах гласа, който казваше: „Мразя те! Ще те убия!“, се питах къде е Деби и защо се бави. Когато видяла смс-а ми тя извикала цялото си семейство: „Започвайте да се молите!“ Всички паднали на колене и започнали да се молят за мен. Набрах номера ѝ. Можех да чуя сигнала. Опитах се да доближа телефона до ухото си, но не можех. Ръката ми, която го държеше спря пред устата ми. Чух гласа на Деби: „Ало, Пит?“ и се опитах да изкрещя: „Деби, моля те помогни ми! Дявола ме хвана!“, но нищо не излезе от гърлото ми, сякаш някой здравата го стискаше. „Пит, там ли си? Пит ...“ Тогава изведнъж този глас излезе от устата ми (не беше моят глас): „Здрасти.“ „Пит ти ли си?“ „Здрасти.“ „Пиииит ...“ Гласът каза: „Пит не може да разговаря с теб в този момент.“ Тя извика: „Сатано, пусни го в името на Исуса!“ На мига, в който тя каза тези думи, гърлото ми се отпуши, гласът ми се завърна и изкрещях: „Деби, моля те помогни ми! Той ме хвана!“ Деби каза: „Моли се на Исус! Извикай към Него и Той ще те спаси! Призови Го веднага!“ и добави, че тръгват насам. Започнах да се моля: „Исусе, моля Те, помогни ми! Моля Те, спаси ме! Дяволът ме хвана, но аз не искам да умра! Моля Те, спаси ме!“ Когато извиках към Исус, за части от секундата, всичката ми сила са върна в тялото ми и усетих, че някой ми каза: „Бягай! Веднага!“ В този момент аз вече имах сила да захвърля химикала, станах от леглото си и избягах от стаята. Слязох на приземния етаж във всекидневната, където беше майка ми, а лицето ми цялото изпонашарено от химикала. „Какво се е случило?“, каза тя. Никога през живота си не беше виждала някого толкова уплашен и ужасен! „Трябва да отида у Деби!“ „Но защо?“ „Просто трябва да отида!“ Грабнах я за ръка и я завлякох в банята. Опитах се да ѝ обесня какво ставаше, но в същото време чух глас, който ми заповяда: „Когато Деби влезе в къщата, искам да я убиеш! Иди вземи нож и я убий! Нея и цялото ѝ семейство!“ Хем чувах гласа, хем се опитвах да говоря с майка ми, а дясната ми ръка дереше с нокти лицето ми, а после внезапно започна да удря стената с юмрук. Не можех да спра да го правя! А показалеца на лявата ми ръка, изписваше по гърдите ми думите: „Мразя те!“ Никога през живота си не бях чел Библията, обаче казах на майка си: „Трябва да изгорим всички книги!“ Интересното е, че в Библията е описан точно такъв случай. В Ефес. Когато апостол Павел проповядвал Благата Вест на Евангелието на Исус Христос, хората там, които се отрекли от окултизма, магьосничеството и всякакви зли духове, събрали книгите си и ги изгорили. Отидохме в стаята ми и събрахме всички книги, за да ги изгорим. Тогава взех и телефона си, който бях оставил на леглото, когато избях от стаята. „Къде е Деби? Защо се бави?“, мислех си аз. Когато излязохме в градината, аз проверих телефона си. Имах около 3 смс-а, 9-10 пропуснати обаждания, 2 гласови съобщения ... и всичките от Деби. Чух съобщенията: „Пит, майка и аз дойдохме. Бяхме навън пред къщата, молихме се за теб, но вече сме си у дома. Ако можеш, ела у нас.“ Те са били в колата пред нашата къща и са се молили за мен в същият момент, когато дяволът ми казваше: „Вземи нож и ги убий!“, ако влезеха в къщата. В колата, те чули Святият Дух, Който им казал да не влизат у нас, а да се молят в колата си. А когато Божият мир ги осенил, Святият Дух им казал да се приберат у дома и че аз ще ида при тях. Майка ми накладе малък огън и започна да изгаря всички религиозни книги, които бях купил. Бележника и той изгоря. Дори химикала, който бях използвал, и той беше погълнат от пламъците. После казах на майка си: „Трябва да отида у Деби.“ и я прегърнах. Бях на 21 и не можех да си спомня някога да съм я прегръщал и да съм ѝ казвал, че я обичам. Но тази вечер казах: „Мамо, обичам те!“ После добавих: „Ако тази вечер оцелея, ще стана християнин!“ Точно когато щях да прекрача пътната врата, аз чух гласа на злият дух: „Спомняш ли си съня?“ и да - изведнъж си спомних как една светкавица ме удари по главата, точно пред моята къща. „О, сънят ...“ „Тази нощ сънят ти ще стане реалност! Това беше пророчески сън. В момента, в който прекрачиш прага, светкавицата ще те удари по главата и ти ще умреш!“ Замръзнах на място. „Какво да правя?“ Погледнах към небето, но там нямаше буреносни облаци. Но тогава чух и друг глас ... ангел, Святият Дух може би, но аз чух: „Пит, отиди веднага!“ „Искам, но ме е страх.“ Гласът отговори: „Дяволът е лъжец! Всичко, което той прави е да говори лъжи. Спомни си - той ти каза, че ще сте убие, ако само докоснеш телефона си. Но ти си жив. Спомни си - той ти каза, че докато майка ти наклажда огъня, той ще я убие с пламъците му. Но тя е жива. Дяволът е лъжец. Тръгвай веднага!“ Направих първата крачка и тръгнах към къщата на Деби. Деби живееше само на 5 минути от нас пеша, но ако живееше малко по-далеч, едва ли щях да стигна до тях. Обаче Бог е Яхве Ире! Той е Който вижда в бъдещето и снабдява. Той знаеше, че тази нощ ще настъпи и доведе Деби и нейното семейство да живеят по-близо до нас. През целият път аз чувах гласа: „Когато влезеш в тяхната къща, иди в кухнята, вземи един нож и ги убий всичките!“ „Няма да ги убия. Те са ми приятели!“ Гласът се изсмя: „Аз те накарах да драскаш и пишеш по собственото си лице. Защо си мислиш, че не мога да те накарам да грабнеш нож и да ги избиеш?“ Мислех си: „Не мога да ги убия! Те са мои приятели и може би единствените хора, които могат да ми помогнат.“ Когато пристигнах и звъннах на вратата, Деби ми отвори, но сякаш знаеше моите мисли и беше застанала така, че блокираше пътя ми към кухнята. Протегна ръка и я постави на рамото ми. Невероятна сила излезе от ръката ѝ! Такава мощна сила, че всяка мисъл свързана с убийство изчезна. Цялата сила, която ме тикаше към кухнята, просто се изпари! Влязохме във всекидневната. Тук ще отворя една скоба, за да ви напомня, че до този момент никога не бях стъпвал на църква, освен по повод на сватби, погребения и кръщенета. Понятие си нямах какво означава истинско християнство. Знаех, че те са се молили за мен, но не знаех какво ме очаква когато вляза във всекидневната им. Мислех си, че може би в стаята ще има много запалени свещи и статуя на Дева Мария ... но те просто седяха там и гледаха телевизия, както всяка друга вечер ... някаква християнска програма. Никой не обели и дума. Никой не каза: „О, Пит, добре ли си? Но как се случи това? Как се чувстваш?“ Нищо. Сложиха ме да седна един фотьол, завиха ме с одеало и ми дадоха нещо за пиене. Тишина. Защо? Защото те вече знаеха, че бяха победили! Библията казва: „...защото по-велик е Оня, Който е във вас, от онзи, който е в света. “ (1 Йоан 4:4) Те се бяха молили. Бяха участвали в духовна битка и бяха победили! Затова си и почиваха. След около два часа гледане на християнската програма, аз осъзнах, че вече не чувам демоничните гласове и техните заплахи. Седях и усещах невероятен мир. Вече не ме беше страх. В крайна сметка в стаята останахме само аз, Деби и майка ѝ . Майка ѝ се обърна към мен и ме попита: „Пит, мислиш ли, че вече си готов да приемеш Исус за свой Спасител?“ Какъв въпрос? Почти паднах от стола. Никога не е имало някой по-готов от мен на тази земя! Да! Тя ми каза: „Искам да разбереш следното - Исус Христос е Синът на Бога! А грехът те отделя от Бога! Исус дойде на тази земя преди 2000 години и умря на кръста. Той беше прикован на него и там, на Голготският кръст, Бог стовари върху Него всички твои грехове, всичко, което те разделяше от Бога! Всичко, което те караше да чувстваш тази вътрешна празнота беше стоварено върху Исуса на кръста! И Той страда и умря вместо тебе. Той умря и беше погребан, но на третият ден възкръсна от мъртвите. Днес - Той е жив!“ Знаех, че е жив, защото Той спаси живота ми, когато дявола се закани да ме убие. Исус Христос е жив! Тя допълни: „Сега ще се помолим с една много простичка молитва, с която ти ще поканиш Христос в сърцето си и ще Му предадеш целия си живот!“ „Готов съм!“ Наведохме глави и аз казах: „Господи Исусе Христе, вярвам в Теб. Ти си Божият Син, Който умря на кръста за мене. И Те моля сега, да влезеш в живота ми - давам Ти целият си живот. От този момент нататък аз съм Твой - сега и за вечността. От тази вечер Ти си моят Господ и моят Спасител! Амин.“ Майката на Деби ми попита дали може да се помоли за мен. Отново сведохме глави и тя постави ръка на рамото ми: „Искам да Ти благодаря Господи, че този човек сега има нов живот в Исуса Христа; че всичките демонични сили са напуснали живота му. В името на Исус - никакви демони повече, духове и дяволи, нямат власт над него! О, Боже, искам да докоснеш живота му още повече. Искам да Го изпълниш с Духа Си. Нека познае Божията любов и реалността на Твоето присъствие.“ И докато се молеше, под ръката ѝ взе да става доста горещо. Не топло, а направо горещо. Тази топлина завладя горната половина на тялото ми. Аз започнах да треперя, въпреки че ми беше топло. Започнах да плача. Усещах как ме заливат вълни и вълни от любов. Знаех, че Бог ме обича. Чух един глас вътре в мен, който ми каза: „Ти си Мой син! Обичам те! Ти си свободен!“ Да, аз принадлежа на Господа Исуса Христа. Ако и ти Му принадлежиш няма такава сила, която да те докосне. Исус каза: „... ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят...“ (Матей 16:18). Аз зная какво искате да ме попитате - какво стана с Деби, нали? 8 месеца след като всичко това се случи, Деби и нейното семейство заминаха за Щатите, защото тя постъпи в Библейски колеж. Поддържаахме връзка по телефона и чрез и-мейли. През 2006 след като Деби завърши обучението си, тя остави семейството си там и се върна в Оксфорд. А в събота, на 19 юли 2008 тя сложи този пръстен на ръката ми. Слава на Бога! Някои истории наистина имат щастлив край. Алелуя! Моята история е свидетелство за реалността на духовния свят. Духовният свят съществува. Граничната линия между този свят и другия е много тънка. В сърцето си силно желаех да узная истината за Бога - има ли Бог? Ако да, как да Го намеря? Как да Го опозная? Може ли наистина Бог да разговаря с мен? Отчаяно жадувах празнотата в мен да бъде запълнена и започнах да Го търся. Не разбирах, че Той вече беше изпратил отговор чрез това красиво момиче, което работеше с мен. Но аз бях толкова горд и такъв инат, че реших да живея по собствените си правила. Поех по погрешният път. Искам да знаете, че Бог съществува, но че и дявола е реален. Библията го нарича принца на този свят. Той влияе на света и хората около нас. Неговата главна задача според Библията е: „ ... да открадне, да убие и да погуби.” (Йоан 10:10). Понякога той може да се маскира, да се преправи на светъл ангел.Когато започнах да пиша онези писма, аз си мислех, че съм намерил най-добрият приятел на света. Не знаех, че бях отворил вратата не на приятел, а на вълк; не на Бог, Който ме обича, а на дявола, който ме мрази. Но има една добра новина - има Един, Който е по-силен от дявола, безкрайно по-силен от него, безкрайно по-могъщ. Това е Този, Който смаза главата на оная старовременна змия; Този, Който дойде на земята да унищожи делата на дявола. И Неговото име е Исус Христос! Исус Христос е Сина на Бога. През онази нощ в разгара на кошмара, който преживявах и видях трънения венец, аз знаех, че Исус Христос е Господ! Никога повече не се усъмних в това от тук нататък. Исус Христос е Божият Син, който дойде на този свят и умря на кръста, за да направи път, по който грешниците да се върнат при Бога. Амин.



Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене